Човекът от пощата всеки ден се прибираше по един и същи път от работа.
Караше спокойно и не бързаше. Слушаше по радиото репортаж за пътната обстановка в града и винаги изпитваше някакво напрежение, докато я съобщаваха. Леко стискаше волана и слушаше напрегнато гласа на водещия. Монотонният радио глас му се струваше като предвестник на голяма транспортна криза. Никога обаче по радиото не съобщаваха за задръстване или катастрофа по неговия маршрут. Секунди след като прогнозата приключеше, човекът отново възвръщаше своето спокойствие, отпускаше захвата на кормилото, възвръщаше самоуверената си осанка и припяваше на рекламите, които почваха да се нижат една след друга. Повтаряше диалозите от тях с прецизна точност на интонацията, сам на себе си продаваше боя, бензин, козметични процедури и леко се усмихваше – доволен, че ги е наизустил така добре, и то без да полага някакви допълнителни усилия.
Харесваше маршрута си. Пътят превръщаше прибирането у дома в красив ритуал по залез слънце. Можеше да кара със затворени очи; знаеше всички дупки, всички завои. Познаваше всяка сграда по пътя; носеше му удоволствие да следи накъде върви строежа на мола, събарянето на старата сграда на библиотеката, следеше дали има клиенти пред автосервиза на онзи ъгъл.
Харесваше този момент от деня. Броеше оставащите секунди на червения светофар – бавно и методично, със сладко удоволствие, а секундите се връщаха назад една по една и го омайваха – в един и същи ритъм, една след друга, в перфектен обратен ред.
В един момент започна да се обзалага със себе си дали ще успее да пресече някое кръстовище преди да светне жълто. Скоро се отказа; напрягаше го. Така и не посмя да пресече на жълто. Бабичка с москвич го на прави веднъж, един автомобил с надпис „бебе в колата” – също. Той обаче не можа. Не му се рискуваше. Или по-скоро – рискуваше му се, но го беше страх. И всеки път, в който се отказваше в последната секунда и търпеливо изчакваше отново да светне зелено, в него се надигаше лек срам, леко неудобство, леко съмнение, че може би е страхливец. Страхливец, който чинно чака на светофара. Малко по малко тези малки облози със самия него започнаха да го изнервят, защото винаги губеше. Оттогава спря изобщо да се занимава с такива начинания и се завърна към онази сладка доза адреналин, която му носеше прогнозата за уличното движение.
Един ден, както се връщаше от пощата след приятно изтощителен работен ден, той слушаше ретро музика, гледаше пред себе си и не мислеше за нищо. Чудесният транс, в който беше изпаднал, му доставяше невероятен комфорт. Душата му се носеше между хаотично плуващите му мисли, без да се вкопчи в никоя от тях, докато ръцете и краката му вършеха механично отдавна заучените движения.
Изведнъж вниманието му се повиши и го върна обратно в реалността. Светофарът на кръстовището пред него не светеше. Тоест светеше, но беше развален. И мигаше само в жълто.
Човекът изпадна в паника. Караше бавно и знаеше, че шансът да катастрофира изобщо не е голям. Почти нулев – за човек с осторожност като неговата. И все пак; този светофар го хвърли в див смут. Защото не светеше в зелено и не го канеше да премине, не светеше и в червено, заповядвайки му да спре.
Не, не, светеше в жълто. Не, не светеше, мигаше! Този светофар му казваше просто „Обърни внимание!”. Повтаряше го, натрапваше го. Обърни внимание на кое? Човекът знаеше – на живота си. Този светофар не регулираше движението, не, той те призоваваше да вземеш решение. И този път не можеш да спреш или да преминеш просто ей така, по нечия заповед. Не, не, този път трябва да вземеш решение дали да изчакаш, дали да преминеш, дали да се огледаш или да натиснеш газта и да се оставиш в ръцете на шанса.
Но имаш само няколко секунди да вземеш решение, не повече. А светофарът продължава да мига: жълто, жълто, жълто, решавай, какво решаваш, какво ще правиш... Едно голямо жълто, една голяма въпросителна, добре че посоките бяха само три, четири най-много, ако направиш обратен завой. И все пак???...
Нямаше време; човекът стисна волана до болка и, объркан до краен предел, взе решение. Не спря. Профуча през кръстовището. Без да се огледа.
Продължи по пътя с нормална скорост, издиша и се опита да се успокои. Най-после беше спечелил онзи облог със себе си, който сякаш никога не бе преставал да не му дава мира. По радиото звучеше една от любимите му реклами, но той изобщо не я чу, той не беше в колата, той ликуваше, защото беше успял. И сега се чувстваше прероден, истински. Нов.
Вечерта, обаче, някакси нямаше апетит. Стана, разходи се малко из апартамента. Изпуши една цигара на терасата. Изми чинията си. Подпря се на мивката и се замисли. Днес изненадата го хвана неподготвен. Ако знаеше, че светофарът е развален, ако още на тръгване от пощата го знаеше, нямаше ли да реши нещо друго? Щеше ли да спре и да се огледа добре?
Ами утре! Утре, ако светофарът пак е развален, той ще трябва отново да премине през днешното изпитание, но вече ще знае какво го очаква – какво решение ще вземе тогава? И може би, в крайна сметка, мислеше си той, днешното постижение не е било от смелост, може би е било от... неподготвеност, може би паниката е взела решението вместо него. И макар да знаеше, че утре можеше отново да профучи на жълта светлина и дори и да изкрещи нещо през отворения прозорец на колата, вътрешно си знаеше, не, знаеше си! Нямаше да го направи.
На следващата сутрин стана рано, отиде до телефона, обади се на шефа си и си взе два дни отпуск. След това седна по халат пред телевизора и пусна сутрешния блок. Изгледа прогнозата за времето – до края на седмицата щеше да е хубаво. През ума му мина тайната надежда, че няма да им трябва повече от ден... Най-много, най-най-много два, за да оправят светофара. Жената от прогнозата за времето му се усмихна симпатично.
