Постинг
03.05.2012 08:41 -
Писма до Ада
Тя се събужда рано, още в шест сутринта. Очите й не се отварят, а изскачат от орбитите си, сякаш не спи и никога не е спала, сякаш са били затворени по навик и принуда.
Сутрините й са тихи. Започват с най-сакралния ритуал – първата глътка кафе и тиха, смирена медитация върху дим от цигара. Хората отвън още не са започнали деня, а и самият Ден все още не е сигурен, дали ще започне. Той е някъде там между тъмното и светлото; бавно и мъчително се преражда за пореден път във взрив от жълто и червено.
Всеки ден, казва си тя, е нов шанс да променим живота си. В ранните часове преди седем, тя винаги успява да се докосне до Вселенската мъдрост за живота и нещата, но рядко успява да я пренесе в собственото си ежедневие. Става време да си облече дрехите, да сложи „човешката“ униформа и да отиде на работа заедно с всички останали. А там, тайно от шефа, тайно от всички, да пише безстойностни хайкута, с които да се бунтува срещу света.
Днес беше облачно, а кафето някак безвкусно. Колегите – някак притихнали, вкопани в собствените си задачи. В моменти като този, по стара японска поговорка, „времето е скала“ и не се движи.
Погледът й премина по всички бюра; направи пълно кръгче и се върна. Днес беше специален ден – преди 4 месеца на тази дата сестра й сложи край на живота си. Колегите й преди четири месеца сигурно са изглеждали по същия начин – мирни и хрисими, докато сестра й си е отивала от Света, седейки на дивана в апартамента си.
Дали да отиде до гробищата? Не, няма смисъл. Тя не е там; не и непреходното в нея. Зачуди се дали душата й е в Рая.
След като баба й разбра, дълго време остана неподвижна, мълчалива и с наведена глава. Когато отново вдигна погледа си, успя да промълви само - „Какво ще кажат съседите?“.
Гледки, мисли и спомени започнаха да се премятат из главата й. Сети се как, когато бяха малки, седяха от двете страни на затворената врата на кухнята, пъхаха под нея разни предмети като стотинки, клечки за зъби и дори чорапи, и се изненадваха една друга. Беше смешно. Сестра й винаги се смееше.
Когато бяха малки, бяха винаги заедно. Но после... пораснаха ли? Поеха в различни посоки и се забравиха една друга. В последните години изобщо не си говореха, но май се обичаха много.
Появи се и друга картина - майка им ги облича еднакво, а те протестират и си правят физиономии зад гърба й.
Реши да й напише писмо. Такова, сестринско. Може би все още не е късно думите й да стигнат до духа, въпреки че материята вече я няма. Не е късно да потърси прошка за многото пропуснати разговори. Но къде да го прати? Къде е сестра й? Сигурно не в рая, щом съседите не биха одобрили. Дали шефът й би одобрил да пише писмо до покойната си сестра в работно време? Огледа се, но той говореше по телефона и беше обърнат с гръб. Отвори имейла си и започна простичко:
„Здравей,
Как си?“
Това е абсурдно. Изтри го. Но започна отначало:
„Здравей,
Вече от 4 месеца те няма наоколо. Всичко си тече нормално. Майка ти... всъщност, майка ни, е добре. Искам да знаеш, че много те обичам. Не съм ти го казвала, защото ме беше срам.
Сега, когато те няма, се появяваш пред очите ми постоянно, денем и нощем. Иска ми се да си поговорим, но си безмлъвна. Надявам се, че където й да си, сега си щастлива. Никой не ти се сърди.“
Постоя така, но след това дописа:
„... Никой не ти се сърди, въпреки че ни причини болка.
От сестра ти“.
Прочете го набързо и нанесе леки стилистични корекции. После дописа:
„П.С. Всъщност, къде си?“
Натисна „send”, но писмото не се изпрати – трябваше да впише имейл адрес за получаване. Да... Отвъдният свят доста се е модернизирал в последните години. За момент се ядоса на себе си, че се занимава с това. Типично за нея – хваща се за миналото и го държи, не го пуска, дори да е на живот и смърт. Опитва се да се върне и никога не гледа напред, освен ако някой насила не хване главата й и не я обърне в тази посока.
Вписа „do.ada@abv.bg” и изпрати писмото. Това беше всичко.
Сестра й, разбира се, не отговори, но и не напусна мислите й. През следващите дни отново се появяваше пред очите й със свитата си от спомени и картини от детството. Сутрин се явяваше пред нея, толкова жива, толкова жива! Приближаваше се почти осезаемо до лицето й и разгонваше кълбенцата цигарен дим, за да изчезне отново в тях.
Всеки ден е нов шанс, ново начало. Сигурно така си мисли и хамстерът, когато се качва на колелото си. Припка с крачета и гледа през стъклото към перваза на прозореца, обещавайки си, че днес ще стигне дотам. И ще бъде победител.
След няколко дни изпрати второ писмо. Искаше да я умилостиви с едно хайку, което беше измислила. Вече нямаше съмнения дали и как ще го направи. Вътрешно си знаеше, че всъщност това писмо го праща на себе си.
„Докоснах с пръсти
отражението на луната
в капка.
Какво мислиш?
Сестра ти“
И някакси й стана по-леко на сърцето. Може би е най-добре така – да останат по средата на недовършен разговор. Да приключат с въпрос. Нека имат тема за разговор, когато (ако... и дали?) се видят отново.
Но за нейно учудване, това нямаше да е възможно. Защото на другата сутрин, наред със служебната поща и спама, имаше и отговор. Кратко и просто:
„Хареса ми. Имаш ли други?“
Разбира се, че това не беше сестра й. Надали беше и техническият асистент на Дявола, още по-малко самият Дявол. Не, разбира се, че не. Тя беше изпратила своите писма до съществуващ имейл адрес, а някой отсреща ги беше получил и закачливо й показваше, че е сгрешила номера. Всъщност я питаше дали има и други. Естествено, че има – тя е пълна с такива безсмислици. Хайку да искаш! Търсиш ли безформени и наникъде отиващи думи, потърси при нея – тя ги продава на килограм.
„Искам да сготвя
топла супа за тебе -
стопля душата“
Изпрати и зачака отговор. Правеше се, че има търпение и че всъщност това не я вълнува, а след това сама се подиграваше на себе си. И сестра й, която все така изникваше като гъба в ума й, също й се подиграваше. Двете отново бяха малки и си правеха смешни физиономии.
Нямаше отговор през следващите дни. Времето застудяваше, а с него и мислите ставаха едни черни и объркани. Сутрешните ритуали, въпреки това, си бяха все така приятни, а и никой не е сам, когато си прави компания с покойници. И все пак... къде е отговорът на писмото? Не й беше удобно да изпраща второ, в което да пита. Чакаше го, но пазеше в тайна от себе си това чакане. Дяволът може да е зает тези дни.
Вселенското щастие се изсипа в една късна делнична сутрин, когато имейлът дойде. Имаше хайку, отговор на нейното. Човекът отсреща отвръщаше на думите й. Ако Христос беше сега тук, щеше да се усмихне благосклонно и да й каже „Виждаш ли, почукай и ще ти се отвори“. Обаче... Това беше и доказателството, че за някои неща понякога е прекалено късно. Късно е да стигне до сестра си.
Изтри това, което беше написала, и не го изпрати. Нямаше смисъл. Щеше да хвърли към виртуалното пространство още едно топче мисли, и да чака да се върне. За какво?
Остави седмицата да се изтече, скучна и сива. Писмата й липсваха, но вече беше прекъснала връзката и не знаеше как и дали да я възобнови. Сестра й бе винаги наоколо, като натрапчива миризма, която не можеш да измиеш от себе си. Ставаше рано, обличаше се и преминаваше през ритуалите си, оставяйки мисълта си да тече накъдето по дяволите си поиска. Беше толкова уморена; искаше просто да остане сама. Вече й беше много трудно да достига до каквито и да било прозрения, нито сутрините, нито в съня. Колелото на хамстера се въртеше методично, а тя, с изкуствената си служебна усмивка, припкаше по него без въпроси и без отговори.
Един ден получи писмо. От Ада. Пишеше само „Искаш ли да се видим?“. Вторачи се в него, сякаш от там трябваше да дойде решението. Прехвърли в главата си всички събития, всички дребни случки, които доведоха нещата до тук, и потърси сестра си. Тя беше там – с детско лице и грейнали очи. Най-после щастлива. Усмихна й се и си отиде.
„Да“ - написа. Побърза да изпрати отговора.
Сутрините й са тихи. Започват с най-сакралния ритуал – първата глътка кафе и тиха, смирена медитация върху дим от цигара. Хората отвън още не са започнали деня, а и самият Ден все още не е сигурен, дали ще започне. Той е някъде там между тъмното и светлото; бавно и мъчително се преражда за пореден път във взрив от жълто и червено.
Всеки ден, казва си тя, е нов шанс да променим живота си. В ранните часове преди седем, тя винаги успява да се докосне до Вселенската мъдрост за живота и нещата, но рядко успява да я пренесе в собственото си ежедневие. Става време да си облече дрехите, да сложи „човешката“ униформа и да отиде на работа заедно с всички останали. А там, тайно от шефа, тайно от всички, да пише безстойностни хайкута, с които да се бунтува срещу света.
Днес беше облачно, а кафето някак безвкусно. Колегите – някак притихнали, вкопани в собствените си задачи. В моменти като този, по стара японска поговорка, „времето е скала“ и не се движи.
Погледът й премина по всички бюра; направи пълно кръгче и се върна. Днес беше специален ден – преди 4 месеца на тази дата сестра й сложи край на живота си. Колегите й преди четири месеца сигурно са изглеждали по същия начин – мирни и хрисими, докато сестра й си е отивала от Света, седейки на дивана в апартамента си.
Дали да отиде до гробищата? Не, няма смисъл. Тя не е там; не и непреходното в нея. Зачуди се дали душата й е в Рая.
След като баба й разбра, дълго време остана неподвижна, мълчалива и с наведена глава. Когато отново вдигна погледа си, успя да промълви само - „Какво ще кажат съседите?“.
Гледки, мисли и спомени започнаха да се премятат из главата й. Сети се как, когато бяха малки, седяха от двете страни на затворената врата на кухнята, пъхаха под нея разни предмети като стотинки, клечки за зъби и дори чорапи, и се изненадваха една друга. Беше смешно. Сестра й винаги се смееше.
Когато бяха малки, бяха винаги заедно. Но после... пораснаха ли? Поеха в различни посоки и се забравиха една друга. В последните години изобщо не си говореха, но май се обичаха много.
Появи се и друга картина - майка им ги облича еднакво, а те протестират и си правят физиономии зад гърба й.
Реши да й напише писмо. Такова, сестринско. Може би все още не е късно думите й да стигнат до духа, въпреки че материята вече я няма. Не е късно да потърси прошка за многото пропуснати разговори. Но къде да го прати? Къде е сестра й? Сигурно не в рая, щом съседите не биха одобрили. Дали шефът й би одобрил да пише писмо до покойната си сестра в работно време? Огледа се, но той говореше по телефона и беше обърнат с гръб. Отвори имейла си и започна простичко:
„Здравей,
Как си?“
Това е абсурдно. Изтри го. Но започна отначало:
„Здравей,
Вече от 4 месеца те няма наоколо. Всичко си тече нормално. Майка ти... всъщност, майка ни, е добре. Искам да знаеш, че много те обичам. Не съм ти го казвала, защото ме беше срам.
Сега, когато те няма, се появяваш пред очите ми постоянно, денем и нощем. Иска ми се да си поговорим, но си безмлъвна. Надявам се, че където й да си, сега си щастлива. Никой не ти се сърди.“
Постоя така, но след това дописа:
„... Никой не ти се сърди, въпреки че ни причини болка.
От сестра ти“.
Прочете го набързо и нанесе леки стилистични корекции. После дописа:
„П.С. Всъщност, къде си?“
Натисна „send”, но писмото не се изпрати – трябваше да впише имейл адрес за получаване. Да... Отвъдният свят доста се е модернизирал в последните години. За момент се ядоса на себе си, че се занимава с това. Типично за нея – хваща се за миналото и го държи, не го пуска, дори да е на живот и смърт. Опитва се да се върне и никога не гледа напред, освен ако някой насила не хване главата й и не я обърне в тази посока.
Вписа „do.ada@abv.bg” и изпрати писмото. Това беше всичко.
Сестра й, разбира се, не отговори, но и не напусна мислите й. През следващите дни отново се появяваше пред очите й със свитата си от спомени и картини от детството. Сутрин се явяваше пред нея, толкова жива, толкова жива! Приближаваше се почти осезаемо до лицето й и разгонваше кълбенцата цигарен дим, за да изчезне отново в тях.
Всеки ден е нов шанс, ново начало. Сигурно така си мисли и хамстерът, когато се качва на колелото си. Припка с крачета и гледа през стъклото към перваза на прозореца, обещавайки си, че днес ще стигне дотам. И ще бъде победител.
След няколко дни изпрати второ писмо. Искаше да я умилостиви с едно хайку, което беше измислила. Вече нямаше съмнения дали и как ще го направи. Вътрешно си знаеше, че всъщност това писмо го праща на себе си.
„Докоснах с пръсти
отражението на луната
в капка.
Какво мислиш?
Сестра ти“
И някакси й стана по-леко на сърцето. Може би е най-добре така – да останат по средата на недовършен разговор. Да приключат с въпрос. Нека имат тема за разговор, когато (ако... и дали?) се видят отново.
Но за нейно учудване, това нямаше да е възможно. Защото на другата сутрин, наред със служебната поща и спама, имаше и отговор. Кратко и просто:
„Хареса ми. Имаш ли други?“
Разбира се, че това не беше сестра й. Надали беше и техническият асистент на Дявола, още по-малко самият Дявол. Не, разбира се, че не. Тя беше изпратила своите писма до съществуващ имейл адрес, а някой отсреща ги беше получил и закачливо й показваше, че е сгрешила номера. Всъщност я питаше дали има и други. Естествено, че има – тя е пълна с такива безсмислици. Хайку да искаш! Търсиш ли безформени и наникъде отиващи думи, потърси при нея – тя ги продава на килограм.
„Искам да сготвя
топла супа за тебе -
стопля душата“
Изпрати и зачака отговор. Правеше се, че има търпение и че всъщност това не я вълнува, а след това сама се подиграваше на себе си. И сестра й, която все така изникваше като гъба в ума й, също й се подиграваше. Двете отново бяха малки и си правеха смешни физиономии.
Нямаше отговор през следващите дни. Времето застудяваше, а с него и мислите ставаха едни черни и объркани. Сутрешните ритуали, въпреки това, си бяха все така приятни, а и никой не е сам, когато си прави компания с покойници. И все пак... къде е отговорът на писмото? Не й беше удобно да изпраща второ, в което да пита. Чакаше го, но пазеше в тайна от себе си това чакане. Дяволът може да е зает тези дни.
Вселенското щастие се изсипа в една късна делнична сутрин, когато имейлът дойде. Имаше хайку, отговор на нейното. Човекът отсреща отвръщаше на думите й. Ако Христос беше сега тук, щеше да се усмихне благосклонно и да й каже „Виждаш ли, почукай и ще ти се отвори“. Обаче... Това беше и доказателството, че за някои неща понякога е прекалено късно. Късно е да стигне до сестра си.
Изтри това, което беше написала, и не го изпрати. Нямаше смисъл. Щеше да хвърли към виртуалното пространство още едно топче мисли, и да чака да се върне. За какво?
Остави седмицата да се изтече, скучна и сива. Писмата й липсваха, но вече беше прекъснала връзката и не знаеше как и дали да я възобнови. Сестра й бе винаги наоколо, като натрапчива миризма, която не можеш да измиеш от себе си. Ставаше рано, обличаше се и преминаваше през ритуалите си, оставяйки мисълта си да тече накъдето по дяволите си поиска. Беше толкова уморена; искаше просто да остане сама. Вече й беше много трудно да достига до каквито и да било прозрения, нито сутрините, нито в съня. Колелото на хамстера се въртеше методично, а тя, с изкуствената си служебна усмивка, припкаше по него без въпроси и без отговори.
Един ден получи писмо. От Ада. Пишеше само „Искаш ли да се видим?“. Вторачи се в него, сякаш от там трябваше да дойде решението. Прехвърли в главата си всички събития, всички дребни случки, които доведоха нещата до тук, и потърси сестра си. Тя беше там – с детско лице и грейнали очи. Най-после щастлива. Усмихна й се и си отиде.
„Да“ - написа. Побърза да изпрати отговора.
