В деня преди Коледа времето беше меко. Снегът беше няколко сантиметра, но беше започнал дискретно да се топи. Достатъчно деликатно, сякаш за да не забележат минувачите, че си позволява да го прави точно преди Рождество Христово. Но вината не беше негова, правеше каквото можеше.

Една жена почука на стъклото на баничарницата и леличката открехна съвсем леко прзорчето. Остави място точно колкото да й подаде една кифла и да вземе парите. Затвори го още преди жената да й пожелае "Весели празници" и се шмугна някъде вътре, за да нагледа фурната. Жената изтърва в краката си монета от 2 стотинки и бавно се наведе да я вземе. Под перваза на баничарницата, върху парче амбалажна хартия, се беше свило едно кученце.

То беше малко и кафяво, беше мокро и омърляно в киша. Леко потреперваше и не смееше да я погледне. Тя понечи да го помилва с ръка, но то се дръпна и сви опашка от страх. Хартията се приплъзна изпод краката му и то се донамести върху нея.

Жената се изправи бавно, подпирайки се на бастуна си. Стисна здраво торбата с кифлата и се огледа дали по улицата отпред минаваха коли. Но нямаше никого, беше още рано сутринта, и то преди Коледа. Хората вече се бяха настроили предпразнично и повечето от тях бяха при семействата си, украсяваха елхите си, готвеха постни неща и си говореха на висок  глас около котлона.

Жената си спомни някога, когато беше малка, как се въртеше около майка си и се опитваше да й помогне да приготви коледната трапеза. Имаше няколко по-малки братя и сестри, които също се мотаеха край печката. И макар никой от тях да не помагаше в истинския смисъл на думата, жената усети почти физически, че в тия мигове те бяха истинско семейство.

Години по-късно тя самата приготвяше такава вечеря. Точно по това време трябва да е било. Ставаше по тъмно, преди зимното слънце да е посмяло да се покаже, и месеше тесто за питка. Пълнеше пиперки и свиваше зелеви сарми. Мъжът й много ги обичаше. Той седеше в кухнята и се правеше, че гледа сутрешния блок по телевизията, защото готвенето беше нейна работа и го беше срам да си признае, че всъщност му е много интересно. Отвреме-навреме я подпитваше дали е сложила сол, наглежда ли боба. Тя му се ядосваше на шега, а той казваше - знам ли те, може да си забравила.

Как ще забрави! Толкова пъти е посрещала Коледа с него, как ще забрави.

Унесена в мислите си, жената отново се вторачи в кученцето. То я гледаше срамежливо и се опитваше да подуши торбата й отдалеч. Тя въздъхна и се наведе към него. Извади от чантата си стара, малко използвана салфетка, и го позабърса.

Хвана го под мишница и го занесе у дома.



Anarchy