Името му беше Син. Или Грях. Наречете го, както желаете.
Там, където беше попаднал, не думите бяха от значение, а постъпките.

Син беше мъртъв. Не емоционално, душевно или по някакъв друг начин метафорично, той беше буквално мъртъв. Приживе беше загубил родителите си още като малък - бяха убити, тъй като бяха замесени с подземния свят. За негово щастие или нещастие, по това време никой не подозираше за съществуването му и поради този факт се беше спасил. Или "спасил". Цял живот събираше омраза към хората, опитваше се да живее сам, докато чакаше момента, в който ще отмъсти за родителите си. Когато този момент дойде, той не просто отне живота на убиеца им, но и на най-близките му хора, след което и своя собствен. После попадна там горе, където трябваше да отговаря за постъпките си. Син беше добър човек, извършил ужасни неща. Може би беше роден по неподходящото време. Винаги беше мечтал за нов живот и така и не го получи. Но историята не завършва тук ..

Син беше едно безумно споразумение между Ада и Рая, целящо да се разбере, дали хората заслужават втори шанс. Всъщност той получи нов живот, но не такъв, какъвто си го представяше. Сега той живееше в спомените на хората, да точно така - живееше в тяхното съзнание, в тяхното минало с цел да промени тяхното бъдеще към по-добро. Можеше да вижда настоящето само за части от секундата и когато това станеше, знаеше, че трябва да поправи нещо, а и отгоре следяха всяко негово действие.

И така историята започна отново ..

Една тъмна улица от един тъмен град. От един апартамент се чуваха викове. Мъжът отново се беше прибрал пиян и се беше разразил скандал. Чуваха се крясъците на една жена, която и беше омръзнало мъжът и да я бие всяка вечер и на един мъж, който беше изгубил надежда за живота си и търсеше спасение в алкохола. И тихите молитви на едно плачещо дете, завило се през глава в съседната стая: "Не искам да се карате .. не искам .. не искам .. спрете .. моля ви .. спрете ..".
Една плачеща жена тръшна вратата на апартамента си, а един мъж се запъти нанякъде през нощта - и той не знаеше накъде .. или знаеше .. но това нямаше значение точно тогава. Отиде до най-близкия бар и даде почти всички пари, които носеше в себе си, за алкохол. Почти всички. Излезе с бутилка в ръка навън и започна да се оглежда по пустите улици. Накрая я видя - скромно облечена, продаваща тялото си, за да може да оцелее. Лека усмивка се появи на лицето му, когато се запъти към нея. И тогава се случи нещо странно - през съзнанието му преминаха времената, когато беше млад, когато се радваше на живота, когато алкохолът не беше част от него, спомни си моментът, когато се влюби в сегашната си съпруга, сватбата им, раждането на детето им, през съзнанието му минаха като на лента всички хубави моменти, които са имали заедно .. за части от секундата. Усмивката се превърна в сълза. Хвърли бутилката и се запъти към дома. Една плачеща жена тази нощ чу думите "Обичам те !".

Син можеше да се разпорежда със спомените на хората, както намери за добре. Можеше дори да ги променя, но не обичаше да прави това. Предпочиташе просто да извади най-хубавото от тях и да го покаже, за да не бъде просто забравено в миналото ..

Някъде двама приятели се бяха скарали заради момиче. Единият беше влюбен до полуда в нея, а тя си падаше по другия. Беше изпълнен със злоба и всякакви мисли минаваха през главата му. Мислеше да направи нещо, за което по-късно щеше да съжалява. Обади му се и каза, че трябва да говорят. Уговориха се да се видят след половин час. Беше толкова афектиран, че едвам виждаше какво става около него. Всичко сякаш се тресеше - една смесица от адреналин, ярост .. и алкохол. Взе един остър нож, скри го в якето си и се запъти към мястото на срещата. Там го чакаше той - този, когото някога наричаше "приятел". Стигна до него и тъкмо, когато реши да извади ножа ..

.. понякога дори за Син беше сложно да предотврати случващото се. Разполагаше със спомените на всеки като каталог, но трябваше да избере най-подходящия, за да не се стигне до сериозни последици. Най-трудно беше, когато самият човек не може да се контролира сам, каквато и беше тази ситуация. Изведнъж го намери - спомен в който, момчето прочете на задната корица на някаква книга нещо от сорта на "най-лесно е да мразиш, най-трудно е да обичаш". Нямаше много време, затова просто "изрови" този спомен от съзнанието му и му го хвърли пред очите ..

.. и се спря. Изведнъж се успокои и се зачуди как се сети за това точно сега. Сякаш от нищото. Как изобщо беше възможно ?
- За какво искаше да говорим, приятел ?
- Аз .. исках само да ти кажа .. че се радвам, че си с нея. Дано нещата потръгнат. Не искам да се караме за това.
Някъде двама приятели си останаха приятели.

Син беше доста добър в това, което правеше, но и той някога беше човешко същество и като всяко човешко същество, имаше и изестна доза чувство за хумор. Спомни си как беше попречил на някакъв хлапак, който си мислеше, че може да изнасили момиче, като измисли в съзнанието му спомен за това как я беше виждал с двамата й по-големи братя, които изобщо не съществуваха, но в този спомен бяха двуметрови изчадия, живеещи само да трупат мускулна маса и да се заяждат с хората - доста стереотипно, но появилият се страх в съзнанието на хлапака спаси едно момиче. Или когато беше спасил един "божи служител" и след това добави малко "творчество" в спомена му за това. Сега същият този човек всяка нощ, преди да заспи, си спомняше един измислен разговор със Смъртта:
- Има ли Дявол ?
- Има - рече Смърт - не е толкова лош. Дори в момента го е страх, че някой човек може да му вземе хляба. Толкова сте добри.
- А Бог ?
- Бог ? - каза замислено Смърт .. Син се наслаждаваше всеки път, когато виждаше това си творение - Ако питаш за онзи справедлив Бог, в който вие хората вярвате - не, не бих казал, че съществува.

Син, както вече споменахме, не обичаше да се рови много много в спомените на хората, но понякога го правеше, може би от скука, доколкото на един дух, съществуващ единствено в миналото на хората, можеше да му е скучно. Най-много обичаше да се усамоти в нечий спомен за някое хубаво кътче и така да си "почине", докато не се наложи да се намеси в нечия съдба отново. Син нямаше дом, но винаги можеше да намери някой красив спомен в нечие съзнание, където да се скрие. Въпреки че дори нямаше от какво да се крие. Не обичаше и това, което прави - на практика виждаше настоящето, само когато щеше да се случи нещо лошо, но от друга страна знаеше, че някой ден ще бъде подложен на финален тест и трябваше да е готов за всичко. Обичаше да помага на хората, но в същото време го ненавиждаше. Понякога беше прекалено трудно ..

Едно отчаяно момче, заключено в стаята си с пистолет в ръка. Беше написало предсмъртното си писмо, опря дулото в слепоочието си, сложи пръст на спусъка и ..

.. този път Син трябваше да надмине себе си. И го направи. Създаде чисто нов спомен от нищото. Спомен за сън, в който момчето се намираше някъде в безкрая и всичко, което виждаше беше една ярка светлина, от която се чуваше нечий глас .. глас, който можеше да отговори на всичките му въпроси ..

- Защо съм тук ? - попита момчето - Никога не съм го искал !
- Животът не е нещо, което можеш да избереш. Не винаги имаш право на избор, но понякога просто трябва да се радваш на това, което имаш.
- Защо да се радвам ? Никой не ме обича, всички ме мразят ! Страх ме е от всичко това.
- Живееш в страх, защото си мислиш, че те е страх. Ако беше страхливец, нямаше да стигнеш дотук. Истината е, че хората се страхуват от теб. Страхуват се от теб, но не по онзи начин, по който се страхуват от паяци или от високо или от смърта. Страхуват се от теб, защото им показваш истината, а тях ги е страх от нея. Хората са се научили да живеят против себе си, да се страхуват от най-ценните неща в живота си. Превърнали са се в кукли на конци, конци, който дърпа собствената им заблуда за реалността. Превръщат живота си в илюзия и затова се страхуват от истината. Изпълнили са душите си с омраза и затова приемат любовта като най-големия си враг. Ако мислиш, че не си като тях, не се предавай и недей да бягаш от реалността. Покажи им, че не са прави, без да се превръщаш в това, срещу което се бориш. Повярвай в себе си, така както искаш и другите да вярват в теб. Превърни страха им в доверие. Смъртта няма да реши проблемите ти - уверявам те в това ..

.. свали пистолета. Скъса писмото и легна да спи. Утрешният ден го очакваше, както и всички хора, който разчитаха на него.

Спаси още един живот. Син знаеше, че прави това, което трябва, но не знаеше докога. Докато един ден ..

Едно момиче се приготвяше за среща. Изглеждаше красива и толкова невинна, докато не намаца цялото си лице с грим пред огледалото. След това сложи най-хубавите си дрехи, най-хубавите си обувки, излезе, заключи след себе си, извика си такси и се запъти нанякъде ..

.. нещо не беше наред. Син видя всичко това и картината не спираше, въпреки че обикновено виждаше настоящето за части от секундата. Това ли беше финалният тест ? Продължаваше да я наблюдава ..

.. след време таксито спря, момичето си плати и се насочи към едно момче, което в този момент говореше по телефона с негов приятел и тъкмо казваше:
- Чакам приятелката си, трябва да дойде всеки момент, ти какво правиш ?
- Помниш ли онова момиче, с което се запознах на лагера ?
- Онази, дето се държа толкова гадно с теб ?
- Същата, да. Мисля, че нещата се пооправиха и сега я чакам да дойде в нас, ако ме разбираш ..
- Ти не си добре. Ако бях на твое място никога нямаше да чакам тая кучка ..
Но тя чу само "чакам тая кучка". Той дори не я забеляза, защото беше с гръб към нея. Момичето се спря на място ..

.. Син продължаваше да наблюдава. Не виждаше нечий живот да е заплашен. Дори цялата ситуация му се стори комична. Може би точно тогава, щеше да се появи усмивка на лицето му, ако, разбира се, имаше лице. Изведнъж забеляза сълзи в очите на момичето. Знаеше какво да прави. Влезе в съзнанието й и промени последния спомен на "чакам едно прекрасно момиче". Нима беше толкова лесно ? Това ли беше всичко ..

Момчето се обърна и видя приятелката си, затвори телефона и се усмихна. Тя също се усмихна и го прегърна.
- Защо плачеш ?
- Не плача, мисля, че нещо ми влезе в окото.
След което го целуна и двамата тръгнаха нанякъде.

Син още не разбираше какво става. Изведнъж се озова там горе. Виждаше само една бяла светлина. След това светлината изчезна и той се намираше в нечий спомен отново. Спомен, който не можеше да контролира. Видя себе си, като малък. Видя родителите си, видя всичките си близки, видя дори кучето си, което си играеше в краката му. Видя и как гледаше звездите и мечтаеше, видя всичко прекрасно, което му се беше случило. След това видя как отново слиза към земята.

Отново бяла светлина.

Не си спомняше нищо. Не знаеше кой е, къде е, дори не разбираше, че в момента може да разсъждава. Очите му виждаха някакви хора, който нямаше да запомни.

- Честито, момче е ! - чу се нечий глас, последван от бебешки плач.

Син си заслужи втори шанс. Ирония. Получи всичко, което някога е искал - нов живот. Жалко, че нямаше да може да го осъзнае ..

Chaos