Изпразнена от съдържание, старата леля гледаше през телевизора назад към прозореца, който предоставяше пищната гледка от улична лампа и част от стар жилищен блок. Лелята току-що беше натиснала с месестия си показалец червената слушалка на джиесема си и сега нейното отпуснато тяло и залинелият й от взиране в телевизора мозък се опитваха да асимилират информацията, която току-що беше преминала през ухото й.

Тя беше сама. Съпругът й от няколко седмици лежеше безжизнено в болница, а от няколко дни беше, така да се каже, почти мъртъв. Тя ходеше при него известно време, но краката я боляха, дотежаваше й. Последният път, когато отиде, лекарят я помоли да реши дали иска да му изключат системите и да си кажат последно „Чао”.

Не че не го обичаше, но с мъжа си бяха казали негласно „чао“ още преди десетина години и тя не изпита вина или мъка, че позвъни в кабинета на лекаря по телефона, вместо да отиде лично, и помоли да изключат системите му, като през това време тя щеше морално да го подкрепя от вкъщи и да очаква да й звъннат когато е сигурно, че с него е свършено.

Сега тя се опитваше да осъзнае, че него наистина вече го няма, и се опитваше да се сети къде е онзи негов сив костюм, който му стоеше сравнително прилично, и в който щеше да изглежда елегантен, доколкото е възможно, на последното тържество в живота си.

Тя не беше в паника; погребенията... е, не точно й се отдаваха, но трябва да се отбележи, че тя вече беше погребала собствения си син и знаеше почти до секундата какво се случва в първите 2 дни на мъртвеца, през какви процедури минава той и как точно трябва да се вържат краката му, за да слушат по време на погребалната церемония.

Следващият следобед не бе особено приятен. Малката леля често бе виждала по телевизията драматични сцени, в които изпращат смъртника под съпровода на тъжна музика, докато дъждецът натрапчиво се ръси върху ковчега, опечалените и всичко останало, а гробището е както никога смрачено и нелицеприятно място за пребиваване, в което никой не иска да пристъпва.

За нейно огромно съжаление, тя за пореден път се убеди, че нищо в живота не става като по филмите. Изпратиха чичото в разкошен слънчев ден – първият от много дни напоследък, към който никой не би могъл да има каквито и да било оплаквания. Слънцето галеше надгробните камъни, дърветата вече бяха прецъфтели и започваха да се накланят лека-полека под тежестта на собствената си зеленина. Хората по улиците бяха весели, а шофьорът на катафалката слушаше АББА и леко пригласяше, докато караше покойника в последното му пътуване.

И отново пред телевизора, лелята нагъваше бисквити и мислено отбелязваше, че нищо особено не се е променило в живота й.

Чичото го нямаше. Ала по нищо не личеше. И макар тъкмо вчера тя да беше на гробищата в най-хубавите си вдовишки дрехи, раздаваща подавки на случайни гости на гробищния парк, тъй като роднините й бяха доста по-малко от предвидените пакетчета с почерпка, лелята сега се усъмни, че чичото наистина е пукнал. И как е възможно - при положение, че дрехите му бяха в гардероба, проклетите части от разглобения стар будилник, който той се опитваше да поправи, още се въргаляха по масичката в хола, а полуръждясалата му самобръсначка стоеше на шкафчето в банята! Всичко си беше тук. Защо това, че вчера тя залепи некролог на вратата на входа, я правеше толкова сигурна, че той действително е умрял?

...А по самобръсначката сигурно още имаше косми, как не! Лелята остави пакета с бисквити и обърса ръцете в полата си.

Отиде до банята. Отвори шкафчето. Взе самобръсначката и я приближи до лицето си, за да погледне. И наистина имаше косъм. Хвана го с два пръстта и го извади. Беше късичък и сив. Известно време постоя така в банята, объркана и мълчалива. Остави го на казанчето на тоалетната. На белия порцелан той изглеждаше още по-истински, сив, твърд и жив.

Лелята се подпря на стената и се опита да се вкара в ред. Знаеше какво трябва да направи, но просто беше забравила. Трябваше като една добра вдовица да раздаде дрехите на мъжа си, да изхвърли частите от будилника и да разкара прашните му книги. Беше прилично да запази единствено снимки и други подобни сантиментални неща. Опита се да се сети кога последно беше разглеждала снимки – истината беше, че изобщо не й беше интересно като занимание.

Тя запретна ръкави и отиде, за да вземе чувал. Реши да започне от килера, в който от години никой нищо не вадеше, всеки само пъхаше неща и само бог знаеше какво щеше тя да намери там – нямаше да се учуди, ако откриеше дори и останки от собствената си свекърва.

Лелята се опита да се настрои психически за това, което я очакваше. След това напъха задните си части дълбоко в малката стаичка и започна да вади каквото хване и да го хвърля зад себе си в коридора. И, разбира се, намери какво ли не – вестници отпреди хиляди години, ботуши, инструменти, буркани с туршии (тя не беше правила туршии от 98-ма), екран на телевизор, маркуч от пералня, умряла мишка, кутии от обувки, пълни със снимки и т.н. и т.н. и т.н.

И изведнъж спря. Върху една от кутиите намери картичка от Москва. Гланцовата хартия на картичката беше протрита, пожълтяла, на петна, но Кремълът гледаше от нея все така величествен, шарен и хубав.

Лелята седна на една кофа и подпря лакът на месестото си коляно. Обърна картичката и прочете. „Жалко, че не можах да те взема с мене! Гошо”

Остави картичката настрани и се разплака.




Anarchy