Пчела като пчела. И кошер като кошер.
Когато беше малка, по-големите пчели я учеха на най-важното, на есенцията на самия Живот: Раждаш се, работиш и когато стане време да си отидеш от този свят, полягаш на най-прекрасното цвете и заспиваш завинаги.
Но пчелата не можеше да се примири - къде е това „най-прекрасно цвете” и как да познаеш, когато го видиш? Въпросите, които задаваше за съществуването си, често предизвикваха неодобрение и почуда, а понякога ядосваха останалите, за които любопитната пчела бе чисто и просто некадърен работник, който си губи времето. Никой не се питаше в този кошер „Кой съм, откъде идвам и защо съм тук”.
- Значи, аз съм родена, за да правя мед? - попита тя един ден пчелата, която събираше прашец в едно ябълково цветче наблизо.
- Мхм.
- И го правим, защото...?
- Ами да.
- И това е нашата цел на този свят? Единствената?
- Не съм се замисляла.
Трета пчела се присъедини.
- Ами ти, какво мислиш за това, че ще събираме прашец до края на живота си?
- О, ако се замислях върху тези неща...
-... Щеше много да се объркаш, нали?
- Не, нямаше да ми стигне времето да правя мед.
Пчелата се отказа от този разговор и хвръкна нататък.
Къде всъщност отиваха пчелите, след като „положеха глава” върху перфектното цвете? Въпреки всичко тя не можеше да си визуализира това цвете. Дали не им се полагаше определен период от време преди смъртта, за да го намерят? Но това би значило, че някой знае коя от тях кога ще умре.
Или може би, мислеше си тя, целият им живот бе това търсене на цветето, като през това време събираха, между другото, прашец. В такъв случай раждането им беше чисто и просто, за да умрат.
„Не, не съм луда. Знам, че медът храни пчелите през зимата. Знам, че от прашеца строим кошера, стаичките, в които се раждат новите пчели. Той е нещото, без което не можем да живеем, но на което се обричаме за цял живот. Точно медът е нашата цел...
Освен, разбира се, на пчелата-майка.”
Минаваха дни в събиране на прашец, дни в правене на мед и безплодни размишления, но тя ставаше все по-нервна.
Един ден тя просто излезе от кошера и отиде да търси своето цвете. Долетя до една роза - в мислите си обикновено това цвете й се струваше най-романтично и подходящо за... така да се каже... умиране. Но розовият храст растеше в усойната сянка на едно дърво и цветовете му бяха пепеляви.
Полетя към слънчогледовото поле и се намести в един слънчоглед. Прекара следобеда там, полегнала в „най-красивия” според нея цвят, за да открие, че еднообразието на това поле я убива. Че не била желала никога да умре тук, сред тези еднакви дни на слънчева въртележка.
Маргаритата, окъпана в роса, за пореден път й се стори „най-красивото цвете”, но отблизо приличаше на малък слънчоглед и това отблъсна пчелата.
Полетя трескаво към ливадата, провираше главата си във всяка цветна чашка, ко ято намираше по пътя си, като във всяка намираше нещо, опреличаващо я на най-прекрасната, но след кратък момент от време отново някой недостатък я разочароваше.
Преди това търсене да започне, пчелата винаги бе намирала за превъзходни тези безкрайни поляни с диви цветя, с избуяли пелени от глухарчета, със самотни пеперуди и със залези, които правят края на работния ден толкова меланхоличен и задоволителен.
Днес тази поляна бе просто земя. Обикновена почва със семена, донесени някога от вятъра, за да поникнат и умрат пак там, без никое от тях да се е превърнало в най-прекрасното цвете.
А тя бе просто една пчела, отраснала сред стотиците си сестри, всички родени от една майка, която не обичаше никого.
Вечерта пчелата безславно се завърна в кошера. Криеше кошничката си под крило, за да не види никой, че вътре няма никакъв прашец. Но това беше безсмислено и параноично, тъй като никой не гледаше какво има в кошничката. За всяка от сестрите й беше ясно, че пчелата, която вечер се завръща от полето с кошничка, носи вътре прашец. Иначе, за какво е била навън? Абсурдно би било една пчела да е прекарала целия ден навън, без да прави каквото и да е.

- Може ли да поговоря с майка си? - попита тя на вратата на царските покои. Две пчели пазеха входа, без да има точно от кого. Но все пак го пазеха. От хиляди години тези покои се пазеха, без да има от кого.
Царицата-майка бе огромна дори и с прибрани назад крила. Беше се разположила удобно и опитваше мед от акациев цвят.
- Мамо - прошепна пчелата и полегна в скута й - разкажи ми за най-прекрасното цвете.
- Един ден, когато вече си голяма, много голяма, ще дойде денят, в който твоята задача на тази земя ще бъде изпълнена. Тогава ще положиш глава на най-прекрасното цвете и ще заспиш спокоен и дълбок сън... - каза царицата разсеяно, тъй като се беше съсредоточила да бърка в меда.
- Ти си по-голяма от нас и вероятно този ден ще дойде за теб по-бързо отколкото за мен.
- Да, права си.
- Къде е твоето най-прекрасно цвете? Сигурно знаеш. Трябва да знаеш, ти си царицата.
- О, миличка, аз никога не съм излизала от кошера. Все пак, раждах ви и се грижех за вас - отвърна тя с безразличие.
- Значи ще трябва да излезеш, за да го намериш?
- Ами... не - царицата гледаше към тавана на своите покои и замислено бъркаше с едното си краче в купичката. Това сякаш й донасяше невероятно удоволствие. - Най-вероятно аз ще умра тук, в тези покои.
- Как така? Ами цветето?
- Ех, добре че има цветя... - отговори тя усмихнато - Иначе от какво щяхме да правим мед?

Пчелата излезе от майчините покои и излетя навън, въпреки че беше тъмно и въпреки, че по това време пчелите-работнички почиваха, за да събират сили за утрешния ден.
Отчаяни мисли се редуваха една след друга в главицата й. Че няма най-прекрасно цвете. Няма мистериозна цел на съществуването. Няма велико търсене, няма романтика, няма нищо. Нищо. Всички вярваха сляпо, че ще намерят цвете, върху което да умрат, но почти всички умираха някъде другаде, по друг начин, некрасиво и обикновено.
Потънала в тези мисли, пчелата долетя до пътя, който водеше към близкото село. Луната огряваше и него, и житните класове, които се поклащаха приспивно от едната страна и сякаш до края на света.
Там, на средата на пътя, имаше някакво смачкано и подхвърлено цвете. Тя отлетя до него и кацна в чашката. „Не е най-прекрасното, но поне си е само мое” - помисли си тя и реши съвсем безцелно, просто за да види какво е чувството, да положи глава ей така върху него. Да види как ще изглежда. Така и заспа, едва успявайки да прогони тъжните мисли.


- Тате, виж, цвете с пчеличка!
На другата сутрин една детска глава се беше надвесила над смачкания плевел. Скоро до нея застана и главата на бащата:
- Да, пчеличка е.
- Прашец ли събира? - попита тънкото гласче.
- Съмнява ме. Мисля, че я е прегазила кола.

Така си и останаха. Грозното цвете и мъртвата пчела, сравнени със земята, потънали в чакъла, смесен с мека пръст, никому ненужни, но изпълнили целта на своя живот - след която вървяха сляпо, с бутафорна вяра.
 


Anarchy